Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.10.2008 00:51 - Лиляна Шопова: Ще рецитирам и след като умра
Автор: radulov Категория: Изкуство   
Прочетен: 3856 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 12.12.2008 01:20


Магнетичната актриса Лиляна Шопова използва думите "обработвам", "овладявам", "омагьосвам" (в този ред) за да опише вълшебството, което предизвиква на сцената с вероятно скучните за мнозина рецитации. "Аз извайвам словото - казва още тя. - Аз раждам словото! Аз съм сама срещу всички. Заставам, разголвам се, говоря за голотата, голотата ваша!" От вик до шепот. 

Актрисата Лиляна Шопова:
"Ще рецитирам и след като умра"

image

От Стоян Радулов

Вечерта, малко след като приключи концертът по случай 140-годишнината от учредяването на панагюрското читалище, в няколкото искрени минути, през които имах досег с нея, успях да усетя страстта и сластта на тази отдадена на сцената и своята публика панагюрка. Тя всъщност още говореше в мерена реч и от устата й се лееше онзи елей, с който тя помаза есето "Аз съм България" от Блага Димитрова, изпълнявайки го преди това в залата. "Мъжът ми ме пита, преди да тръгна - сподели ми тогава тя, - пак ли ще ходиш да им играеш без пари? А аз му отвърнах, че аз трябва да ви плащам затова, че ме правите актриса. На сцената в Панагюрище се чувствам такава". Да - днес, в Панагюрище, само в Панагюрище, където ще остане в съзнанието ни като незабравимата Райна Княгиня, възкръсваща години наред в спектаклите на открито за честванията на Април 1876-та. 
Пристаналата на словото, отдала му се всецяло Лиляна Шопова обаче признава, че срещите с любимата й публика й липсват. И това личи от есетата, които пише, особено напоследък. Последната е била в София когато тя отпразнувала в една малка зала, сред най-верните си почитатели своята 80-годишнина. Скромен афиш. Скромна програма. За една твърде голяма биография. За една твърде широка душа. За човека, който тя иска да е и е. 
Дъщерята на журналиста и писателя Панчо Шопов, един от най-ревностните бранители на панагюрската културна традиция - Лиляна, е родена на 30 октомври 1924 г. в София, където през 1944 г. постъпва в тогавашната двегодишна театрална школа и е една от най-надеждните студентки на Николай Масалитинов - култово име в българския театър. От 1948 г. десет сезона е щатна актриса първо в Народния, а после и в Русенския театър. Но влечението й е другаде - тя иска сама да превърне словото в образи, а образите - в преддверия към съвършенството. И се отдава на художественото слово, става майстор на сценичната реч. 
И така Лиляна Шопова се заема първо с "Писмо на една непозната" на Стефан Цвайг, после с "Човекът, който се смее" на Виктор Юго - до днес общо 28 пълнокръвни рецитали и над 10 000 срещи с публиката, при това не само в България. Актрисата подбира автори, които не са само добри творци, но и граждани с висок морал, с категорична гражданска позиция - Зофия Посмиш, Николай Лилиев, Стефан Продев, Георги Марков, Драгомир Петров... В рецитали превръща дори романи - "Отклонение" на Блага Димитрова, "Триумфалната арка" на Ерих Мария Ремарк. А за "Мъртво море" по едноименния роман на бразилския писател и лауреат на Нобелова награда Жоржи Амаду тя получава личната му благодарност: "Скъпа приятелко Лиляна Шопова, Благодаря за Вашето писмо и искам да Ви съобщя, че се чувствам особено много трогнат от Вашето решение да посветите един рецитал на моя роман "Мъртво море". Това, мисля си, ще бъде направено за пръв път пред българска публика. От тази новина се чувствам щастлив. Със същата поща Ви изпращам една грамофонна плоча на Доривал Кайми, нашият голям композитор, с надеждата, че ще Ви бъде полезен за монтиране на вашия спектакъл. В нея има една песен, композирана по стихове в романа - "Сладко е да се умре в морето". Използвам случая да Ви помоля да поздравите от мое име българския народ. Пожелавам най-голям успех на Вашия рецитал и оставам Ваш почитател и приятел." 
Така Лиляна Шопова осъществява своята цел, описана с думите: "... да политна към света и да превърна сълзите в усмивки, злото в доброта и хората в човеци..." Ето защо няма нищо случайно, когато през 1972 г. се озовава в Страдфорд, Англия, в Светая Светих на театъра - Шекспировия център. И усетила с фибрите си духа на гения на всички времена, и показвайки на англичаните, че у нас има театър не по-малко добър, се завръща и с пълна сила поставя "Човекът, който се наричаше Шекспир" по биографичния роман на Конрад Хемерлинг - един от най-запомнящите й се спектакли. Впрочем, тя е единствената българка, допускана до подземните етажи на музея в Страдфорд, където се пазят оригиналите на Шекспир, и която на всичкото отгоре (за ужас на предвзетите английски сноби) забелязва липсата на една негова пиеса, открита по стечение на обстоятелствата по-късно. 
Ето защо е голяма привилегия, че Лиляна Шопова отново пристигна в Панагюрище и ни зарази със своето чувство, подбирайки едно есе от личната си приятелка Блага Димитрова, което и десет хиляди пъти да звучи, все ще бъде разтърсващо. Защото какво по-разтърсващо от себеотдаването! И за да завърша, пак ще се върна преди три години: "Този глагол ИСКАМ е страшен! - казва тя. - Искам да бъда на сцената! Искам да се любя! Искам да танцувам! Искам да викам! Искам да пея!" 
Днес тя заявява: "Ще рецитирам и след като умра!"


image
Снимки Стоян Радулов

..........................................................................................
Вик
От Лиляна Шопова

Тъжна съм... Липсва ми нещо важно и съществено, което осмисляше моя път в живота, посветен на изкуството. Липсва ми публиката. Публиката с нейното недишащо присъствие и сливането ми с нея!... Господи, какво благоволение небесно е да се изправиш сама срещу всички, в светлината на прожектора и бавно, леко и без свян да се освобождаваш от своите одежди, за да останеш духом гола пред очите на замлъкналите. Неповторимо, несравнимо с нищо е усещането да умираш и се раждаш в зала, пълна с развълнувани души, и усетила ги, че са твои, да ги заключиш в малките си длани, за да ги ваеш както пожелаеш. Пожелавам и отдавам - това са тези страшни, пълни със страст и борба думи, които бележат истинското творчество. И затова според Брандауер връзката на публиката с актьора трябва да е почти еротична, а изкуството е длъжно и да прелъстява. Така е. В мигове на откровение усещах, че не само духом, но и телом се отдавам на присъстващите в салона. Дали това не е дело и на скорпиона, който превърна от всичко, което има в мен - любов?... 
А сега?... Кому да се отдавам?... Изкуството ми силно и вълнуващо кого да прелъстява?... Къде да търся тези, които се нуждаеха от мен и пред които аз разкривах най-съкровените си мисли, чувства и вълнения... О, време, защо така жестоко ти ме нарани, отнемайки завинаги срещите ми с романтиката и с нейните възторжени души?... 
За мене вече залата е празна, сцената безмълвна и прожекторът угаснал... Тъмнина, пустота и безнадеждност...
Музика... Искам музика - бурна, страстна и ритмична. Ще танцувам!...

............................................................................................
Аз ще рецитирам и след като умра!

От Лиляна Шопова

Когато мойто Аз се върне при началото и тялото потъне в пръстта, освободен духът ми ще политне към небитието и ще започне великото пътуване, великото общуване с всичко видимо и невидимо. Той, духът ми, ще докосва залюляно от ефира цвете, нашепвайки му Шекспировите сонети. Ще прегръща смълчаните шишарки, скрити в стройните високи борове и сълзящата смола, която се търкаля по кората. Ще се смесва със сълзите на Цвайговата непозната, а пеперудите на Лилиев с тънките си сребърни крила ще блеснат като изумруди - цяла мрежа светила. 
Времето, превърнато в безвремие, за моя дух ще потече като река. Сезоните ще си приличат и в цветове, и в трептения, и всяко живо същество на таз земя ще иска да се слее с нашепваните думи, родени в мъка и в светлина. 
О, велико сливане, стремеж неистов да се разтваряш всеки миг във всичко, което влиза и се завъртва в твойта орбита!
А той, духът ми, няма да се умори, не ще поиска да почива. Ще се прехвърля от кръг в кръг, от сфера в сфера, от орбита в орбита, прегърнал вечното движение като съдба, за да лети в пространството по-жизнен, по-трептящ и по-неутолим - като самата красота! 
Да, знам, аз ще рецитирам и след като умра!

-----------------------
* Есетата са писани през 2005 г., публикувани са за първи път в бр. 49/50 (2005г) на в. "Време 2001" . Тук "Вик" е публикувано със съкращения. Това е първата им поява в интернет пространството

Блогът на Ст. РАДУЛОВ / Съдържание: - линк / връзка /


Тагове:   ШОПОВА,


Гласувай:
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: radulov
Категория: Други
Прочетен: 870210
Постинги: 104
Коментари: 381
Гласове: 532
Календар
«  Април, 2024  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930