Той живееше             отдалечено,

                        в градче

в едно съвсем отдалечено време,

но не чак толкова,             често,

                                  понеже

всъщност – по веднъж в годината,

на гимназията на най-високия комин 

                                                            пристигаха

семейство щъркели, които нарушаваха

                                                              щастливо

неговото ежедневно усамотение,

             в което той

                                полираше кристали.

В тези обикновени инак стъкълца

светлината беше

                            някак

                                      по-различна

и той превръщаше я в хиляди цветя,

                          защото ги полираше.

Те имаха най-странни форми,

но по негово               пречупваха

                       желание                     вълшебно

всяка гледка и всяка случка

придобиваше

                       особено значение,

а всеки спомен беше

                                     скъпоценност.

Той беше майстор

                                 и когато

ги настройваше във сложни комбинации,

се превръщаше                      някак

                             в магьосник

и пътуваше ту в миналото,

                    ту в бъдещото време – далеч

от своето усамотение и

от провинциалното си ежедневие.

И никой                        не можеше да разбере

                в това градче

къде е той сега,

                  с кого е

                  и кога

ще се завърне

                       от далечното си пътешествие.

В началото го смятаха за

откачалка, странна птица

                      и така нататък, понеже

от своя залък                                      късаше

                в името на чудните кристали.

Но когато,

                 ах, когато

в един почти невероятен вторник

полировачът,

                   изработи

                   сам най-приказния камък

и като щъркел в края на сезона

                                                     си замина,

просто отлетя далече от комина,

където неизменно щеше пак да дойде зима,

                                  и беше вероятно вече

на земя отдалечена,

         във своята мечтана къщичка

                                           на истината,

тогаз му завидяха.

И нямаше ни капка

                                 благородство

във това, че               на купчина

                     изгориха

апокрифните му записки

                                          с чертежи,

разни тайни и открити технологии

                      и други тям подобни,

и разрушиха

полировачната машина,

                                    тъй като

                            някой друг

когато трябваше                   в това градче

да прихване занаята,

                                   никой не разбра

потребността на полировача,

               а беше вече                      късно

                                   безвъзвратно.

Единствено едно момче,

навярно още не и ученик,

                                           играеше си

на една поляна,

         пълна с еделвайси

и обсипана от семе на глухарчета,

                   край едно поточе бистро,

си играеше

със речни камъчета

                                 и заделяше

във десния си джоб,

                                  дори и без да знае,

че са скъпоценни,

най-бляскавите, най-шарените

                         и най-красивите.

То просто бе в началото

                                         на младостта си,

която още можеше –

                    да обещава,

                    че момчето

                    ще остане

до сърце и живородна кръв,

                             даже вече като мъж,

                   вярно

                   на страстта си.


Стихове: Стоян Радулов

____________________
* Стихотворението е публикувано в поетичната книга "Абсолютно: Любов", ПК "Артисимо", Панагюрище, 2005 г.

Още текстове и поезия от Стоян Радулов можете да откриете на:
http://bglog.net/blog/stoiandulo
както и на:
www.slovo.bg