Панагюрски културни посоки: Част втора

Дънеков през джунглата на времето
_________________________________________________________
или има ли неща, които не бива да бъдат забравяни

Още едно щастливо събитие се случи на културния фронт в Панагюрище в края на този ноември (2008). От печат излезе първата книга на Димитър Дънеков (Стефанов) от трилогията му "През джунглата на времето" (ИК "Оборище").

Корицата на книгата

Митко е познат на своите читатели с предишните си книги "Взривена тишина", "Шок след шок", "Началото и краят на света", известен е и като един от основните автори на безподобния вестник за култура, сатира и забава "Чат-пат". 
В един период от живота си е работил няколко години като учител в Ангола, откъдето е пълен с истории. Тъкмо те и погледът му от дистанцията на времето към събитията от онези години са и основната тема на новата му книга. 
В нея той пише: "Пътуването ни във времето е като пътешествие през джунглата – докато си пробием път напред, гъсталаците зад гърба ни вече са погълнали пътеката, по която току-що сме преминали. Така, някак си съвсем неусетно, и личностите, и фактите, и събитията потъват в историята, обречени на скоропостижна забрава. А има неща, които не бива да бъдат забравяни – ако не за друго, то поне за да ни напомнят, че Лукавият не е просто библейска измислица.
Ето това, драги ми читателю, беше причината да се захвана с този разказ. На пръв поглед той ще ти се стори личен, но аз съм сигурен, че ако се решиш и ти самият би могъл да го интерпретираш. Достатъчно е да си живял по същото време и на същото място. А ако си млад, незнаещ и любопитен, надявам се този пътепис да ти помогне да надзърнеш с интерес и зад буйната житейска растителност, която само за две десетилетия успя да скрие от очите ти  животът на моето поколение."

Димитър Дънеков

Впрочем книгата не е просто пътепис. Тя е като един бъбрив, ироничен, философски и хумористично настроен, но преди всичко сладкодумен разказвач. Какъвто е самият автор.
Димитър Стефанов винаги е казвал, както съм писал и друг път, че не се изживява като писател, поет, изобщо - като човек на литературата, в смисъл, че не се е взимал насериозно. В случая обаче важното е не какво мисли той, а какво мислят другите за него. 
И още нещо - факт е, че се води Стефанов, а всъщност е Дънеков (дядовата му фамилия) - "Дънеков съвсем не ми е псевдоним" - докато братята му са Спасови. 
Това е една от малкото мистики, които витаят около него. Около личността на всеки писател обаче трябва да има и малко неизвестни - за да е по-интересно. Щото нали и "Пегас не е магаре, за да го яхнеш". Това обаче може да го каже само човек, който прекрасно си дава сметка за силата на словото. А словото е началото на всичко друго. Включително и на онова пътуване през джунглата на времето, което свършва в един момент, но пък за него се пише....
Приятно четене на всички!

Текст и снимки Стоян Радулов