Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.05.2009 16:11 - Дарина Дечева с „Дом от камъш”
Автор: radulov Категория: Изкуство   
Прочетен: 8475 Коментари: 10 Гласове:
0

Последна промяна: 01.06.2009 13:16


„В нестройното съвремие на дните ни една жена подрежда думи, сякаш да подреди малко кътче от света с уют, където душата да се отпусне в забързаното време.” Така започва краткият предговор от Рада Панчовска към третата книга на Дарина Дечева „Дом от камъш”, която излезе от печат съвсем скоро, в средата на май 2009 г., в Панагюрище. Изключително хубав факт, като се замисли човек за състоянието на духа, в което сме изпаднали от години. В този смисъл появяването на нова книга е истинска бяла лястовица на така наречения „културен фронт”.

Дарина Дечева с „Дом от камъш”

image
Новата книга на Дарина обаче е без такива колосални обществени претенции. Тя е просто личното пътуване на една жена по широкия свят на белия лист. В „Дом от камъш”, както пише отново Рада Панчовска, тя „не си поставя непосилни задачи да каже нова дума, да проправя пъртина, да блесне фойерверкно. Започнала е един разговор със себе си, който търпеливо поверява на белия лист, за да сподели с нас малките си открития за живота, пъстрите камъчета на калейдоскоп и благ мехлем за рани. Думите се отливат в кратки изречения и запомнящи се фрази, сякаш от само себе си, сякаш не са плод на неспестяван труд и усамотения, на размисъл над преживяното и очакваното, понесени от лекотата на класическия стих. Широко отворила очи за красотата на света и сърце за добротата, по женски, и по мъжки, ако трябва, тази поезия приветства живота с неговите радости и тъги.”

Затова „да разтворим тази малка книга и се насладим на задушевния тон, на изстраданото спокойствие, което струи от нея”.

 

 
image


ДАРИНА ДЕЧЕВА: ВИЗИТКА
Ако я питате за биографията й „на едро”, ще ви каже: „Именувам се Дарина. Забавих се малко – има-няма трийсет и седем години. Един дъжд така здраво ме беше прегърнал в едно балканско село, че не можах да се отделя дълго време от него. После в столицата две години се стрясках от шума и се учех как да обичам хората, причинявайки им физическа болка. После малко се заплеснах по един мъж (има-няма седемнайсет години), почти толкова го играя майка-лъвица, доучвах си тук-там почти четири години, изучавах хората около себе си, отричах Фройд, колкото го приемах, тренирах разума си на търпение и очите си на привикване с чуждата мъка...”

Родена е на 13 януари 1972 година в село Черни Вит, Ловешко. Това – със  столицата – всъщност означава, че е завършила ЦМИ в София (сега по-известен като Медицинския колеж), специалност „Медицински лаборант”. Доучването: успяла е да вземе и бакалавърска степен по социални дейности от ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий". Но по-важното е, че пътят й в тази посока продължава. Догодина завършва и психология в ПУ "Паисий Хилендарски".

„Понаписах една-две книги между другото, - продължава Дарина, - и скълъпих за още една стихотворения. И тъй...Ако ти харесва с мен - давай да си спретнем пътешествие из листовете ми!”. Но ако искаме да сме пунктоални, няма как да не споменем въпросните книги. Едната е в съавторство - “Родени през десет” (ИК “Богианна” – София, 2006 г.). А “В съня ми бродиш” (ИК “Богианна” - София, 2007 г.) е първата й самостоятелна стихосбирка.

Третата й книга „Дом от камъш” (И-во „Оборище” ЕООД – Панагюрище, 2009 г.) също вече е факт. Дарина публикува още в сайтовете: „Откровения” (otkrovenia.com), „Хулите” (hulite.net), и „Стихове БГ” (stihovebg.com).


Дарина Дечева:
Поезията за мен е моето писмо

С черните овчици жевеем в различни светове, така че не бихме могли да ги объркаме

 

Дарина, откога пишеш? Защо изобщо имаш нужда да записваш нещо на белия лист?

За писането – баналният отговор е „Пиша отдавна...”. Въпросът обаче го започвам от втората му част. Пиша, защото обичам да го правя. Както и да говоря. Но писането ми е по на сърце, защото там не могат да ме прекъсват. И си пътешествам на воля. Писането за мен е едно пътешествие през белия лист. Чертая си пътища по него, пътечки, морета, шляпам си на воля с обувките из локвите, които си създавам без никакви притеснения. На белия лист нямам стени срещу мен, в които мога да се ударя, ако съм в действителността.

Пиша сравнително бързо. Понякога редактирам, но в повечето случаи редакциите ми са технически и козметични. Такива правя много пъти. Но изключително рядко променям думи, смисъл, послания. И винаги започвам писането си от една единствена дума. Нямам готови фрази, или изречения. Имам дума, която визуализирам. В повечето случаи не знам за какво сядам да пиша. Знам само, че точно тогава трябва да пиша. Случвало ми се е да пиша в автобус, върху гърба на билетче. „Пиша” е силно казано, предвид големината на билета например, но съм записвала думи, които съм улавяла във въздуха, или стрелкайки се в главата ми. Спомням си, че като малка много исках да мога да прегърна дъжда. Исках да го материализирам. И първото ми стихотворение беше точно такова – за една прегръдка на един летен дъжд. Нямах идея изобщо как ще го напиша. Просто седнах...и прегърнах дъжда.

 

Защо пишеш поезия, а не нещо друго? Изобщо: какво е за теб поезията?

Пиша и проза, но обичам поезията по една - единствена причина – поезията можеш да си я тананикаш, дори без да са ти композирали специална музика по текста. Пускаш си текста като на екран и започваш да пееш наум с цяло гърло. И докато се усетиш си свършил. Дори нямаш време да разбереш изпял ли фалшиво въображаемата песен. Пееш и...толкоз.

Винаги съм приемала писането на поезия като писмо. Поезията за мен е моето писмо. Нямам конкретни адресати. Надявам се някой също като мен да хареса моите пътечки по листовете, локвите да не му се сторят мръсни и кални и също като мен да „зашляпа” с обувки из тях. Започвам разговор, понякога диалог, в повечето случаи монолог и изобщо не подозирам докъде мога да стигна. Не искам да знам дали изобщо има някой на мястото, към което вървя. Просто „шляпам” през листа и чертая следи. Може пък някой да ги види и да ме намери по тях. Би могъл дори и да ме разбере, че даже и да ме хареса. Във всички случаи поне ще надникне, заинтригуван от шумотевицата и завойчетата върху листовете. А може би...ще чуе музика. Кой знае, може и да запее.

 

Какво е твоето послание? Защо си правиш изобщо труда да занимаваш хората със себе си, а след това и с думите?

Не пиша послания – дращя следи. Дори един човек да намери следата, да тръгне по нея, да ме намери сред думите, да „пошляпа” по листовете и из локвите – значи всичко това, което правя, има смисъл. Може би ще ми кажеш: ”Ето, виждаш ли – значи занимаваш хората със себе си, щом искаш да те намерят!” Не, не е заради това. Аз не се крия. Аз съм като Джони Уокър – не спирам да вървя. Дори и сама. Разбира се, че всяка компания, особено добрата компания, ще ме зарадва, но дори да кривнат някъде из завойчетата по пътя, или им омръзне и спрат да починат – аз ще продължавам да „шляпам” из листовете.

 

Защо броиш толкова много (в поезията си имаш десетки изрази на броене; броиш дните, думите, чувствата, ризите, сълзите, молитвите, луните... и какво ли още не)? Да не си някакъв своеобразен скъперник?...

Така ли изглежда? Ужас! Сега сериозно. Броя, за да не забравям. И, за да забравям. Спирам до числото, което искам да сложа за финал. Много неща в живота си не бих искала да забравя. И много неща бих искала да не помня. А броенето е вид тренинг на паметта. Държиш я будна, когато искаш и повтаряш, повтаряш, повтаряш... И я приспиваш, когато не искаш вече да е нащрек. И пак повтаряш, повтаряш, повтаряш...Броил ли си някога овце, за да заспиш? Аз да – много пъти при това. И ефектът винаги е различен. Когато искам да заспя – заспивам някъде още на десетата. Но има и случаи, когато не заспивам и след хиляда. Така е, когато не искам да заспя. Та това е за броенето. Но не съм скъперник в никакъв случай. Дори бих казала, че съм прахосник във всяко едно отношение. Най-вече по отношение на чувства и обич. И го правя напълно съзнателно. С намерението да получа поне една трета от това, което реално давам.

 

Ако трябва да се опишеш в едно изречение, какво би било то и защо?

„Не прекалявай и в чужди паници не гледай и не посягай!”. Ще използвам за мотивация отговор на Ванга от една от книгите й: „Не искай много от живота, а само това, дека за теб е определено и драснато. На другото не ке можеш да му платиш цената!”. Не бих искала да плащам непосилни цени, защото съм сигурна, че щом няма да мога да ги платя – значи няма да мога и да ги преживея.

 

Кои са съответно най-хубавият и най-страшният въпроси, които си задаваш и защо? А какви са техните отговори?

Най-хубавият е „Ако разполагаш с един милион лева какво ще направиш най-напред?”. Тривиални и типично женски неща – повече от половината ще ги изхарча с кеф и със сигурност за щуротии. С другата ще ида най-накрая до Мачу Пикчу и до всички останали места, из които вършея мислено. А, ще си оставя и мъъъничко за черни дни. Това май потвърждава тезата ти, че съм скъперник! Шегувам се, не съм. Просто искам спокойствие, което сега определено ми липсва. Това е.

А лоши въпроси не си задавам никога. Суеверна съм в известна степен. Пък и се страхувам от отговорите, които мога да получа, или да дам. Затова по тази тема – мълчание.

  

Коя е според теб най-голямата човешка добродетел? Ако не можеш да отделиш една, ми направи Топ 5...

Първо, честност. Мразя лъжата във всичките й форми и измерения. Но долната, съзнателната, злостната лъжа. Лъгала съм за дреболии съвсем несъзнателно. Понякога не съм могла да си спомня нещо навреме, а е трябвало да реагирам на секундата. В повечето случаи съм спестявала грозни истини на хора, които обичам. Такива лъжи не ги броя. Но някой да ме излъже съзнателно, предварително обмислено и в очите най-вече, когато аз очаквам съвсем друго от него – такова нещо не прощавам. И помня като слон. Не отмъстително, в никакъв случай! Просто не забравям.

Второ, прямота. Лицемерието е нещо, което не приемам на сто процента. Не го приемам, защото не го разбирам. Ясно е, че като не го разбирам няма как и да го практикувам. Но позата, сервилността, подлизурковщината като следствия на лицемерието ме стряскат до степен на ступор. Убиват ме, честно!

Трето, трудолюбие. Не разбирам идеологията на мързеливите хора. В края, от който съм родом, навремето имало един човечец. Симеончо му викали. Малко не бил в час Симеончо, ама само малко. И като го питали: „Симеончо, какво работиш?” той доволно отговарял „Нищо.” На следващия въпрос: „Защо, Симеончо?”, отговорът бил убийствен: „Щото ми е добре!”. За това казах, че Симеончо само малко не е бил в час. Та точно това да не работи човек нищо, щото му е добре, не го разбирам. Най-вече частта „добре”. Мистерия...

Четвърто, чистоплътност. Дядо ми, лека му пръст, навремето ми казваше: „Дидке, да се вардиш, дядко, от мръсен чиляк! На кой му са мръсни ръцете – всичко му е мръсно!”. Мисля, че това мотивира отговора ми повече от всички останали думи.

Пето, способност да се слушат и другите. Това е начинът да ги разбереш – само, ако допуснеш да ги чуеш. А и могат да имат да ти казват нещо важно, което няма как да узнаеш, ако постоянно ги прекъсваш.

  

Какво те накара да публикуваш изобщо - книгите, в интернет, в медии? Какво е чувството в теб, когато си даваш сметка, че някой някъде чете твои неща, мисли за теб, споделя те?... Намираш ли еротика в това? Смяташ ли, че си душевен ексхибиционист?

Много трудно се „навих” да публикувам. Направих го сравнително късно, ако не броим детските и ученическите ми изяви по разни конкурси, сцени, мероприятия и т.н. Съзнателно го направих едва след като издадох първата си книга. Да, давам си сметка, че някой някъде чете мои неща и мисли за тях. Но аз не се отъждествявам почти никога с лирическите си героини, така че е трудно някой да споделя с мен или мен. Но фактът, че писмото ми е стигнало до него, ме удовлетворява. Ако иска да се върне при мен – ще го направи и аз ще съм си все там, по пътечките и сред локвите. Иначе еротика ми е трудно да намирам в това, защото не смятам поезията си за еротика, в смисъл на послание. Тя е АЗ, а аз в никакъв случай не се свързвам с думата „еротика”. А що се отнася до душевния ексхибиционист...не, не мисля, че съм такава. Защото ексхибиционизмът крещи, той е показ и желание за показ. А аз просто чертая ескизи. И някъде там може би ще ме видите.

 

Защо Панагюрище? Дошла си заради съпруга си - това е поводът - но защо си останала?

Дойдох да живея в Панагюрище по една – единствена тривиална причина – омъжих се. Бях сравнително млада – на двайсет години и за мен беше важно да бъда с човека, когото обичах и продължавам да обичам. Местоположението беше и е без значение.

 

Какво ти е направило впечатление в града, когато си дошла в него за първи път и какво ти прави впечатление сега?

Нещото, което винаги ми е правило впечатление в Панагюрище е това, че панагюрци обичат корените си. Обичат да ги показват на гостите си, гордеят се с тях. Имат основания, разбира се – Панагюрище е история и слава от единия до другия край. И точно това най-много ми харесва у жителите му – принадлежността им, по-скоро усещането им за принадлежност към този град. Не ми харесват много неща, но както всяко стадо – и тук си има черни овчици. Те обаче не ми пречат. Жевеем в различни светове, така че не бихме могли да ги объркаме.

 

Има ли нещо, с което Панагюрище се отличава осезаемо от другите населени места? Какво харесваш в него и хората му и какво не харесваш?

Не бих искала да бъда обстоятелствена, но само ще отбележа, че точно колкото са нещата, които ме карат да живея в Панагюрище, точно толкова са и нещата, които ме карат да го напусна. Но отгоре на везната има един фактор, който я накланя в посоката да остана и той е – семейство. Семейството ми се чуства добре в Панагюрище, а аз се чувствам добре само със семейството си. Както споменах – територията не е важна в случая.

 

Докъде стигат личните ти хоризонти? Въпросът ми е и за личните ти перспективи... Изобщо: поставяш ли си граници?

Не се рамкирам, но си поставям граници по отношение на това какво искам, какво мога и какво трябва да правя. Понякога желанията не са най-подходящите за конкретна действителност и тогава рамката е неизбежна. Но в личните ми хоризонти рамкирането е недопустимо. Там е Раят, безметежният Рай. Свободия до шия. До момента, в който усетя, че някой от райските ми хоризонти не се слее с някой от бодливите върхове. И тогава или го спускам внимателно, за да не се ожули, докато не се избистри съвсем и избухне в светлина, или го повдигам, за да го опазя.

Переспективите ми са да намеря повече път до повече хора, колкото и донкихотовско да звучи. Всяка среща с нов човек е един отпечатък – върху теб и върху него. Бих искала да събера точно толкова хубави отпечатъци, колкото ще оставя. Така ще има част от мен на места, на които няма да мога да присъствам. И ще съм с хора, които няма да мога да виждам.

Когато...

 

Кажи ми всички синоними на общуване, за които се сещаш? Кой от тях е най-силният?

Ласка, допир, дума, поглед, жест, усмивка, сълза, мълчание, целувка, прегръдка. Това на прима виста. Може би ще се сетя за още, но искам да са моментните ми мисли. Най-силният – поглед. Всички останали биха могли да бъдат вкарани в роля. Очите винаги казват истината.

 

Интервю на Стоян Радулов

 

 

АНТОЛОГИЯ

 

Из ПЪТЕКАТА НА НЯМОТО СПАСЕНИЕ

Не винаги реките са реки.

Понякога са търсени прозрения.

Объркана, посоката крещи

в молитвите след залезните бдения.

...

Но винаги от липсата боли.

А болката е всъщност... избавление.

И винаги сълзите са били

пътеката на нямото спасение.

 

 

 

БЯХ ТИ ИСТИНА, ПЪТ И ЖИВОТ

Бях ти истина с люляков дъх.

Наркотично просмукана в тялото.

Пих те дълго със страст на евнух

и във бесни реки кръстих Дявола.

 

Бях ти път – каменист и суров

и те водех през иглени вечности.

Бях по-вярна и бедна от Йов

и заспивах пред пъклени крепости.

 

Бях живота ти. С огнен камшик

ти проправях пътеки. И пазех те.

Дълго топлех, изгарях за миг.

Неусетно зарастваха раните.

 

Бях ти Бог, но ти бе атеист.

С ангелите до смърт се наплакахме.

Най-накрая приех Антихрист.

И на пътя за Ада те чакаме.

 

 

Из ЩУРЕЦ

Поех и аз утъпкания път,

по който бяха минали мнозина.

Набрах щурчета – в нужда да приспят.

А устните тъмнееха. До синьо.

...

За първи път вървях по този път,

закичена със стръкче щуро детство.

Оттатъка бе тежката ми плът,

а тука бях щурец. И пътешествах.

...

 

ЧИСТА СЪМ

От сърцето оставям във римите,

непосяла омраза в душата.

Непознати остават любимите.

С никого не потърсих разплата.

 

Изкушавам се, щом запустея

да изтръгна пелина от корен.

Викам с поглед, ако онемея.

Грях прощавам – дори и несторен.

 

Неразумна не съм, но съм слаба

и понякога плача нескрито.

Не превръщам принцесата в жаба.

Не отпивам, ако е напито.

 

И съм чиста – добра или лоша.

Не говоря със думи големи.

Скъпа съм, но не струвам три гроша.

Всичко казват очите ми неми.

 

 

МЪРТВА ОБИЧ (ЗА ЯНА)

Пребродих и десетото море.

Отдавна планините ги забравих.

Прегръщам тъмнината без ръце

и стъпките й чакам. Все по навик.

 

Не помня и последната река.

Понякога ме стряска в сън студа й.

Привикнах. Всеки ден е все така.

Събуждам се, примамен от смеха й.

 

Отдавна съм така. Наяве спя,

откакто ми отведоха сестрата.

Сънувам й плача. И се топя...

И оттогава мразя красотата.

 

Не им я дадох даром. И съм труп.

Куп спомени се лутат, пак бездомни.

В десетото им царство властва студ,

но Яна оцелява. Като помни...

 

 

КЛЕТВА

На Ангел

Не се случих на точния мъж

(не ми носи цветя без причина).

Моят дом е от кал и камъш,

но пък пръстен си имам – от глина.

 

Този мъж не говори добре,

но когато мълчи – онемявам.

От години небето краде

и градини от него ми прави.

 

А когато навън завали,

от ръце сътворява ми покрив.

Той не пита „Защо?” и „Дали?”.

И след него във мен не е мокро.

 

Не се случих на точния мъж.

Моят нищо не иска в замяна.

Имам пръстен. И дом от камъш.

Шепа обич в ръка – вместо камък.

 

 

СВЕТОВЕ

Днес ще поиграя на небе.

Ще се върна, но сега ми пречиш.

Ти сънувай своите светове.

Аз ще се разходя надалече.

 

Там, отвъд, е мойта свобода,

скътана в писмото от глухарче.

Писах я с невидима вода,

но безрестово дотук я харчех.

 

Мойте светове не са за теб.

Някак си тежат ти, твърде чужди.

Пусти са ти – както тъжна степ.

Но и в тях те търся. И си нужен.

 

Те са ми присъдата. Без съд.

Вяра нямам. В тях не ми и трябва.

В твоите светове мечтите спят.

В моите с глухарчета приказвам.

 

Днес ще съм дъгата над степта,

изцерила пустата ти рана.

Ще те взема с мен накрай света.

Там, щом искаш – можеш да останеш.

 

 

МАГДАЛЕНА НЕ ПЛАЧЕ

Всичките жени са Магдалени.

И по право раждат се светици.

Не остана име и за мене –

нищо от божествените трици.

 

Нищо, дето дава се по право,

дето като кръв да аленее.

И като конфекция да става.

Даже като скука да сивее.

 

Нямаше за мене Магдалена.

Нито ореол, ни щамп, ни нищо.

И наляха в празните ми вени

от единствения огън свише.

Стихове Дарина Дечева




Гласувай:
0



1. vitaniya - :)
29.05.2009 22:41
http://www.youtube.com/watch?v=auqyZ2JX7Bs

Успех на книгата! На авторката - тоже!
цитирай
2. анонимен - !!!
31.05.2009 16:54
Обичам те,Дар! Обичам те!
Поглед си ми и допир и ласка!
Веси!
цитирай
3. petinka67 - !!!!!!!!!
31.05.2009 21:58
Няма да съм там - да те прегърна,
но щом поема книгата ти в ръце,
вместо нея Тебе ще отгърна
и ще те почувствам със... сърце!
Обичам си те, Дарчик*!!!
цитирай
4. анонимен - от приятели
13.06.2009 09:24
Това е една истинска поетеса и Човек.С достойнство и дарба..И на книгата и на теб пожелаваме много успехи.Черни Вит може само да се гордее с теб.Обичаме те..... Ники,Мати,Поля и Вальо
цитирай
5. vessilinna - !!!
15.06.2009 08:29
Дарина Дечева!
ПОЕЗИЯ И ЧОВЕК...с главни букви!
цитирай
6. анонимен - Мадам велика си!
16.06.2009 23:14
Мадам,велика си!Попътен вятър на мислите ти спретнато поднесени! И по щастлива е със теб земята
/планетата/ на вечната поезия!

Довереница!
цитирай
7. анонимен - Даре,много се радвам.
18.06.2009 10:49
Обичам поезията ти и редовно те поздравявам в Откровения - приятно ми е Звездичка (Яна де ;) )
Заслужаваш, мила и ще те чета!!!
цитирай
8. анонимен - желая ти успех
20.06.2009 13:50
Тази поезия заслужава да бъде облечена в корици,за да може да достигне до повече хора.
Леонид
цитирай
9. анонимен - За някои премълчани подробности
04.09.2010 20:13
Няма да обсъждаме качествата на великата поетеса, нито творчеството и, просто ще предоставя на вашето внимание някои общо известни истини, а именно:
1. Когато скучаещ, но амбициозен човек, който по цял ден няма какво да прави в кабинета на секретарка на профсъюзен лидер той започва да споделя терзанията си на белите листове и от това се ражда поезия - дали е хубава или не - не коментираме...
2. Когато амбициозна жена, която сама си казва, че "не е случила на мъж" трябва да избие собствените си комплекси за нереализирано бъдеще тя ... завършва психология - не е особено сложно в днешно време - опитайте сами и ще се убедите в това, а най-добре си платете - резултата ще е направо смайващ.
3. Когато тъжиш и плачеш за свекър ти - както споменатата по-горе поетеса в едно от стихотворенията и,(не знаем дали и е известно, че същият е бил платен доносник от ДС) и в същото време е построил къщата, в която в момента живее поетесата (но не от кал и камъш) с много изстрадани подкупи от нещастни шофьори, които само и само да вземат напускателна заповед от този герой е трябвало да му дават щедри подкупи ? За незнаещите - истинския баща на Дечева живее в с. Черни Вит в Стара планина, а свекър и, на който дължи шеметната си кариера по чисто роднинско-приятелски причини е работил като завеждащ личен състав в едно предприятие, което в момента се явява спонсор на книгите и. Шофьорите, които са били събирани от кол и въже от цялата страна с щедри обещания са давали мило и драго да напуснат и да се върнат по родните си места, но ... за това е трябвало да дадат щедър подкуп, за да се построи къщичката ... от "кал и камъш" ... но млъкни сърце - ще кажете, че и завиждаме - не, не и завиждаме, просто няма за какво!
4. Не се радваме и на злополуката със съпруга и - пожелаваме му бързо оздравяване и възстановяване!
5. Пожелаваме и да се върне в реалността, където и е мястото, в противен случай съдбата ще продължава да и дава , но и да и взема (както вече го прави) и в един момент ще свърши
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: radulov
Категория: Други
Прочетен: 866375
Постинги: 104
Коментари: 381
Гласове: 532
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031