Прочетен: 9354 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 02.10.2008 01:13
Имало едно време едно приказно царство. В него живеела с голямата си челяд и с брат си Трапеско красивата болярка Божана. Царството било България, а Божана била от рода на династията Асеневци. Но настанали смутни времена. Царството паднало под ятагана на османците. Столицата Търново била разсипана, а жителите на града побегнали, за да се
спасят. Много от тях намерили спокойни кътчета в Балкана. Планинските усои приели бежанците и станали техен втори дом. Така възникнали преди повече от 600 години множеството колибарски селища между Търново и Габрово, носещи имената на своите основатели.
Вероятно там някъде, между спомена, легендата и преданието се крие малката частица истина за възникването на село Боженци.
Болярката Божана си харесала местността Вършината, източно от днешното село, а брат й основал днешното село Трапесковци. През деня, когато пускали добитъка на паша, той се губел някъде и вечер се завръщал. Проследили го и открили извор - начало на рекичка, която и днес носи името Божанка. Тук се установили окончателно.
Вероятно гори тилилейски са били тогава, но все пак - подходящи за убежище на фамилията, която бягала от разсипания град. Всъщност понякога човек бяга, но не спира така случайно. Болярката Божана спира до големия римски път, който от Никополис ад Иструм води през Балкана, излиза на Августа Траяна и стига до Константинопол. Така че тоя голям път се оказва прозорецът на божанкалии към света.
Любомир Милетич, изследвал колибарските селища по северните склонове на Средния Балкан над Габрово, доказва произхода на населението им от столицата Търново.
Населението тук никога не е имало селски поминък. Развили се различни занаяти, а когато пазарът се оказал тесен, възникнало кърджийството - дребна търговия с кервани. Занятие за хора с експанзивен дух, със самочувствие - боляри от царски род. Искало се да бъдеш доста ербап в
ония години, когато по пътищата върлували кърджалии и даалии, за да оставиш дом и семейство и да обикаляш пътищата със стока за продан.
Днес, през воала на времето, не може точно да се каже кога с какво са се занимавали божанкалии, но в първите векове от съществуването си - вероятно малко занаяти, малко селско стопанство, доколкото нещо може да се произведе от тази земя. Знае се, че първо търгували в рамките на Турската империя, която била на три континента - достатъчно обширен пазар. В края на ХVІІІ век отишли в Русия, Австро-Унгария, Италия, Александрия, някои стигнали и до Багдад. Конски кервани, натоварени със занаятчийски изделия, пътували по широкия свят. Занаятчийските изделия били произведени в региона и са им казвали "габровска стока".
Кърджийте търгували местната стока по други земи, а внасяли от там ориз, кожи, солена риба, дървено масло, маслини. В началото на ХІХ век търговците от Боженци изнасяли за Цариград цели коли с яйца, от които печелели по 20 пари (10 стотинки) на яйце - цена баснословна за онова
време. Изнасяли още мед и восък. И до днес в една народна песен се пее:
През Стамбула вървят, мамо, трима габровчени,
трима габровчени, мамо, сербез боженчени...
Враня коня ярат, мамо, калдаръми трошат...
Астрагани кривят, мамо, за конаци питат...
Имали божанкалии в Русия търговски дюкяни, имали и търговия с руски търговци. Така че връзките с Русия били много тесни. Още Васил Априлов пише: "Габровци откриха търговията с Русия". Като под габровци разбира не само Габрово, който по това време е бил село, а разбира целия регион.
Със своите занаятчии, кърджии и търговци станало известно Боженци навред из империята. А това бил начинът божанкалии да се справят с трудните условия за живот в Балкана. Сред тези стотина къщи имало 32 дюкяна. Във всяка трета къща се въртели занаят и търговия. Развили се
постепенно железарство-ковачество, мутафчийство - изработване на изделия от козина, кожухарство, тъкачество, абаджийство.
Много от тези занаяти днес са запазени живи в етнографски комплекс "Етър" край Габрово.
В оригиналната воденица караджейка, запазена от 1780 г. се произвеждало чрез силата на водата брашно - то било черно (кара), защото се меляло заедно с триците. По дървена коруба водата пада и до днес върху воденичното колело, наречено перей.
В тепавицата пък, запазена от средата на ХІХ век, механично се обработвали домашно тъкани платове - шаяци, пояси, навои, козяци. В коритото биели 4 дървени чука, задвижвани от водно колело. Тези примитивни днес съоржения дават ярка представа за находчивия и практичен ум на балканджията за използване силата на водата.
Живо е още и тъкачеството. Пръстите на Цветана Косева, или друга майсторка, изработват китеник по стара технология. Научила е това умение от баба си и го е предавала в годините, когато е била учител по трудово обучение и изобразително изкуство. Тук тя работи заедно с майсторката Даниела Тухладжиева, която пък е носител на награда за народни художествени занаяти.
Иван Станев също е майстор по наследство. Научил е ковачеството от своите баща и дядо и работи в "Етър" от основаването му. А звънкият удар на чука по наковалнята отеква сякаш и през времената...
Впрочем, неслучайна е легендата за Рачо Ковача от Боженци, който нарамвал ковашките си инструменти и всеки ден слизал от селото до Янтра, на пътя за прохода през Балкана. Там, под габъра, подковавал той конете на минаващите кервани и станал основател на Габрово.
Историческите факти отдавна са опровергали тази легенда, но внушителната фигура на ковача от Боженци, изваяна от бронз, и днес се издига върху скалата сред р. Янтра и се е превърнала в символ на неукротимия и несломим дух на колибарите от Габровско.
Но след кърджийте-търговци най-известни били божанкалий със своите дюлгери, иначе казано - строители. И затова свидетелстват най-добре собствените им къщи. Със своето изящество и красота говорят те за благосъстояние и богатство, за възродено самосъзнание и национално
достойноство. Тук всичко е правено без излишно разточителство от хора с чувство за мярка. Разхождайки се между тези къщи, ти се иска да бъдеш като техните собственици - топъл, благ и силен. Зареден с чистота - като водите на река Божанка. И да изпитваш вечен уют, закътен между старите черги.
Накацали от двете страни на малката рекичка, боженските къщи се белеят отдалеч, потънали в зеленина и винаги обърнати с лице към улицата. Това са къщи на хора, които не са се страхували и не са се криели.
Целият жилищен ансамбъл в селото има силуета на т.нар. тревненска къща от епохата на Възраждането. В края на ХVІІ и през ХVІІІ век къщите били приземни, талпени, но такива днес не съществуват в селото. Век по-късно забогателите вече собственици строят красиви и удобни жилища със здраво изградени приземия от камък и паянтови, еркерно издадени етажи, където са жилищните помещения, с широки стрехи и покриви с големи каменни плочи. Откритите чардаци живописно разнообразяват иначе пестеливите архитектурни форми.
Строителството се превърнало в занаят, с който божанкалии изкарвали прехраната си по далечни градове и села. Тръгвали дюлгерите след Гергьовден и се връщали най-късно по Димитровден.
В Боженци е роден и майстор Иван Пенчев, чието дело са захарната фабрика в Ошак (Турция), халите и съдът в Харманли. Той е конструирал скелето, използвано за позлатяване на храм-палетника "Александър Невски" в София. Без сам да е инжинер, намерил едно оригинално решение за направата му така, че при свалянето позлатата да остане непокътната.
Много свят обходили божанкалии, много неща видяли, с много хора се срещали - и умни и глупави. Но едно запомнили - само културата и знанието са условие за напредък и благополучие.
Още в края на ХVІІІ век имало килийни училища в Беглишкия харман, в зимника на Богдан Карталя, в хамбара на Юрта. На четмо и писмо учел децата и дядо Иван Топала. Заради този човек селото се сдобило и с църква.
Годината била 1839-та. Дядо Иван Топала от Боженци - учител, лечител, търговец по него време, бил по търговия във Видин. Така се случило, че любимата кадъна на видинския паша си навехнала крака и трябвало някой да го намести, без обаче да я докосва. Знаете, кадъна не
се гледа, камо ли да се пипа. Бай Иван намерил решение. Той казал да доведат един кон, конят изял много овес без да пие вода. След това качили жената на коня, както мъж язди - краката на кадъната от двете страни на корема на коня. Под корема на животното прокарали едно въженце и с него вързали двата крака н ажената. След това завели коня на чешмата, да се напие с много вода. Корема му се издул и опънал въжето, така и кракът бил наместен... Пашата останал доволен и искал платил на дядо Иван. Дядо Иван обаче отказал да вземе каквито и да било пари. Той казал: "Имам си всичко. Но искам разрешение да построя църква в Боженци". Може човек да си представи - 1839 г. дядо Иван отказва парите на могъщия паша. Рискувал - спечелил. Върнал се с фермана в Боженци, на който било изписано: "Да се разреши на свещеника на Боженци да изпълнява задълженията си на определеното му място". Мястото е църквата.
Иван Топала отстъпил свое място за църквата, организирал събирането на дарения и намерил майсторите. Всички от селото, според кесията си, дали пари за строежа.
Построили я каменна зидария - цялата от камък. Повдигнали я с няколко стъпала. Станала трикорабна псевдобазилика - отражение на псевдостиловете на ХІХ-ти век, които всъщност по
него време намират място и в България. Тогава майсторите строели според уменията си и разбира се, според практиката, която са имали.
Църквата нарекли на свети пророк Илия - на най-буйния от светийте, понеже божанкалии никога не са били кротки хора.
Всъщност според едно предание в местността Падалото край Габрово в незапомнени времена имало манастир "Св. пророк Илия". В него слизали да се черкуват и жителите на габровските колибарски селища. Там била намерена икона на св. Илия и дървен кръст, които били вградени в
основата на боженската църква. Затова тя носи и името на този светец.
Иконостасът е правен в края на ХІХ век от Недялко и Цаньо Ганчеви. Това са племенници на Уста Генчо Кънев - последните майстори резбари в тоя прочут род. Големите икони на иконостаса също са от него време, 1840-42 година. Само две са от началото на ХХ век и са рисувани от Рачо Тихолов - един тревненски художник, руски възпитаник. Църквата не е стенописвана, тя е с подвижни икони.
Реставрацията на иконостаса и иконите е извършена от Сава Русев и Кънчо Денев през 1984 година.
Сдобили се божанкалий с църква, но дошъл ред и на училище. Специална сграда построили в двора на църквата - малка, едноетажна, с две помещения. Там учели децата часослов и наустница.
Взаимното обучение въвел в селото учителят Андрей Станюв, възпитаник на Габровското училище. През 1872 г. Уста Генчо Кънев от Трявна построил нова сграда за училището.
Когато се вземало решение да се строи такава сграда, се правел списък на всички мъже в селото и кой колко можел да отдели. В случая обаче Иван Карадимитров дал това, което е било
необходимо и списъкът станал излишен. Така че тази сграда е строена изключително с негови средства. Била е начално училище от 1 до 4 клас и в него са работили подготвени учители. Божанкалии са били хора богати. Така че са можели да си позволят както да поканят най-добрия
за времето си майстор строител, така да канят и учители, които са добре подготвени.
Също били хора доста грамотни. В експозицията все още се пазят документи от началото още на ХІХ век, обикновено документи за делба на имоти. Но в тях всички люде са подписани много грамотно, независимо дали са мъже или жени. Което ще рече, че образованието е било не приоритет само за момчетата, но на всички жители в селото. Освен в Боженци те са учели в Габрово, учели са в Болградската гимназия, в Русия и къде ли още не. През 1924 г. жителите решили да построят ново училище, тъй като броят на учениците нараснал. И то било построено отново със средствата на Иван Карадимитров.
Това е първата селска прогимназия в Габровска околия, която също не е случайна. Прогимназията е открита от Иван Габровски - един от фамилията Попови, а той се е погрижил и да осигури издръжката на тази прогимназия. Като до 1938 година, до самата му смърт, всяка година той дава по една много значителна за времето си сума на училището в Боженци.
Иван Карадимитров е обесен по време на Априлското въстание 1876 г., на 12 май. Човекът не успял да каже къде какво е скрил, а се знае, че търговците по него време държели под земята по-голямата част от своето богатство. Та потомците на Иван Карадимитров след години намират в мазата на родната си къща голямо количество. Тогава те напускат селото. Изселват се от
Боженци и подаряват къщата на селото. Селяните събарят плевнята, за да строят читалище. Под прага намират гърне с жълтици - 218 жълтици и с тях строят още една сграда за училището, за която вече стана дума, че в нея се открива прогимназия и е издържана от Иван Габровски.
Прогимназията съществува до 1962 г., докато в селото има деца и хора въобще. След това тия две сгради се използват за други цели.
Дарителството е отколешна традиция в Боженци - за църквата, за училищата, за бедните деца, за да се изучат. Божанкалии сами и по силата на обстоятелствата стигнали до извода, че богатства, къщи и имоти са до време, но доброто, направено за другите, остава за вечни времена. Това била простата философия на замогналите се кърджии, дюлгери и занаятчии от Боженци. И колко красива е тя, колко човеколюбива, топла. Като къщите, които са строили, и които са останали до днес неми свидетели на времена отпреди 250 години.
Сред спокойствие, мир и тишина, Боженци създава илюзията, че животът е спрял. Но свежият планински въздух гали страните на добрия посетител, докато изкачва хълмовете покрай белите стени на къщите, обвити с бръшлян и диво мушкато, покрити с тежки каменни плочи. И сякаш песента на птичките и спокойният ход на малките охлювчета само доказват, че все пак приказките още са живи.
Тук, в Боженци - селото на белите къщи, красивите легенди и широко отворените към света прозорци.
-----------------------------------
Текст и снимки: Стоян Радулов
stoiandulo@gmail.com
Очаквайте на малкия екран
в програмата на новата Телевизия Туризъм - TVT,
документалните филми с автор Стоян Радулов:
"Тракийските храмове в Старосел",
"Село Жребичко. Живи въглени",
"Възрожденските сгради на Панагюрище",
"Село Гела - Орфеевото цвете",
"По Кайзеровия път" (офроуд експедиция),
"Приказни истории от Боженци",
"Габровският Соколски манастир",
"От Беловидово до Златоград. Историята на едно Възраждане",
"Поднебесната империя на траките" (Перперикон, Татул, с. Бенковски),
"В Габрово и Сърцето на Балкана с... Йоана Буковска",
"До Дунав и езерото на пеликаните с... Нелина".
"Завръщане в миналото. Село Поибрене. ",
"Бъта - селото на чешитите",
"В Кавракирово... с песен на зурни",
"Моят Каменград" ( по мотиви от едноименното есе на Катя Зографова),
"Винена история от Черниче",
"Дом от сняг" и др.
