По следите на Първомайстора
Поредица за Кольо Фичето


Флоренция, Италия

Това е мостът Понте Векио на река Арно - един от бисерите в короната на флорентинските архитектурни забележителности. Той е и първият покрит мост в Европа, проектиран през 1345 година, за да подсигури безопасното преминаване на херцог Козимо Първи Медичи от днешната галерия Уфици до двореца Пити, новото седалище на династията.
Първоначално дюкянчетата на моста били обитавани от занаятчии и месари, но през 16-ти век херцогът ги прогонил заради неприятните миризми, след което в тях се нанасят бижутерите, останали там и до днес.
Някъде по средата на Понте Векио има бюст на Челини. Интересното е, че там влюбените слагат по едно катинарче, а ключето хвърлят в река Арно - за да е вечна любовта им, като мостът.
По време на изграждането на Флорентинския мост, на няколко хиляди километра на изток, България пада под властта на Османската империя. Настават тъмни векове на подтисничество и застой. Оцеляването се превръща в основна цел на българите за дълго време. Така било до 19-ти век, когато духът им започнал да се възражда. Развивали се занаятите, укрепвало чувството за национална принадлежност.
Във второто десетилетие на същия този 19-ти век един млад българин чува разкази за Понте Векио. Той бил на гурбет с дряновски майстори в Южна България.


„Я извикай марийкиния от Белишките колиби, да дойде в Куршум хан, да чуе, да види какво правят хората. Речи му, че е дошел устабашия с калфи от Корча, Албания, и разправя за някакъв невиждан мост в италианско, имало по него къщи и покрив имал. И Миленко от Сърбия го бил виждал. Тичай, тичай бързо, че е юруш някакъв.”

Куршум хан, Пловдив

След тия разкази младият човек решил да вдигне такъв мост и в земите на поробената си родина. Било времето на българското Възраждане.
Мъжът се казвал Никола Иванов Фичев.


Ловеч, поробена България, няколко десетилетия по-късно.

„Гледай сега, ама внимателно гледай. Като гледаш какво виждаш? Виждаш ли пазарището, ей там, долу. Гледай как е от двете страни на реката, разполовено... Там ще бъде мостът, няма по-добро място за него. Като го направим, ще е пълен с живот, с кърджии и народ ще щъка по него, ще кипи търговията.”

Това щяло да различава моста от всеки друг в България. И по онова време Ловеч бил от двете страни на река Осъм. От Възрожденската епоха, в която е живял Никола Фичев, днес е останал стариният квартал Вароша – с лъкатушещи калдъръмени улички и кокетни къщи.

Почти шест десетилетия след като чул за пръв път за Понте Векио, през 1874 година, вече признатият за майстор Никола Фичев успял да изгради мечтания от него мост изцяло от дърво. Направил го 84 метра дълъг, а водите на реката протичали през шест отвора в основите му.  Във вътрешността на моста разположил 64 дюкянчета на занаятчии и търговци, които осветил с газови фенери.

Неговият мост обаче,  гордост на цяло Ловешко, бил запален по невнимание и изгорял през 1925 година. Но градът не искал да се лиши от емблемата си, и на мястото на стария 8 години по-късно бил построен нов мост, по негово подобие.


Покритият мост на Кольо Фичето в Ловеч, съвременен изглед

Днес дюкяните са 40, осветлението е електрическо, отворите в основата са три, а конструкцията е от железобетон. В края на 20-ти век е реконструиран така, че видът му да е много близък до онзи първообраз, създаден без нито една метална част от майстора.
Представете си каква дарба е притежавал за времето си Никола Фичев, за да вдигне Ловешкия покрит мост без да е виждал никога Понте Векио. Само бил чувал, че онзи се състоял от три отделни арки. Такъв и до днес не се среща никъде другаде по българските земи, нито на Балканския полуостров.

Край на Първа част

Текст  Стоян Радулов